# Къде свършва критиката към Израел и започва антисемитизмът

Текстът на IHRA, практиката на BDS и гласуванията в Берлин и Брюксел чертаят линия между критика на политика и насочване срещу евреите като евреи.

## Основното

- Работната дефиниция на IHRA гласи, че критика към Израел, сходна с критика към всяка друга държава, не може да се смята за антисемитска (Jewish Virtual Library).
- На 1 юни 2017 г. Европейският парламент призова държавите членки на ЕС сами да приемат дефиницията на IHRA (Jewish Virtual Library).
- На 17 май 2019 г. Бундестагът прецени методите на BDS като антисемитски и каза, че стикерите „Не купувай“ върху израелски стоки напомнят нацисткия лозунг срещу еврейски магазини (CAMERA; Jewish Virtual Library).
- PACBI призовава за бойкот на всички израелски академични и културни институции и настоява публиката да страни от състави като Израелския балет и Израелската филхармония (NGO Monitor).

## Работна линия, не кляп

Демократичният спор за Израел сам по себе си не е антисемитизъм. Израелски вестници, съдилища и офицери всяка седмица спорят за селищата, пропорционалността и воденето на войната. Самостоятелна израелска работа като [филма](https://nazadocumentary.com/bg/film) съществува, защото тези спорове са реални. Полезният въпрос за скептичния читател е по-тесен: кога речта или кампанията престава да третира Израел като държава, която може да греши, и започва да третира евреите като народ, който може да бъде отбягван, обвиняван или лишен от права, които другите народи запазват.

Тази линия е оспорвана. Тя не е въображаема. Дефиниции, правила за бойкот, случаи в кампуса и парламентарни гласувания оставят хартиена следа.

## Какво всъщност казва текстът на IHRA

През май 2016 г. Международният алианс за възпоменание на Холокоста (International Holocaust Remembrance Alliance, IHRA) прие юридически необвързваща работна дефиниция: „Антисемитизмът е определено възприятие за евреите, което може да се изрази като омраза към евреите.“ Същият документ заявява, в изречение, което критиците често пропускат, че „критика към Израел, сходна с критика, отправяна към всяка друга държава, не може да се смята за антисемитска.“ Илюстративните примери след това са за контекст, не за забрана да се говори за Газа, окупацията или Нетаняху. Те отбелязват, между другото, отказ от правото на евреите на самоопределение, докато другите нации се оставят непокътнати, прилагане на стандарти, които не се изискват от други демокрации, използване на класически антисемитски образи за описание на Израел, сравняване на израелската политика с нацистите и колективно държане на евреите отговорни за израелската държава.

Anti-Defamation League, която подкрепя IHRA като насока и обучение, а не като ново престъпление на словото, отбелязва, че част от примерите, свързани с Израел, остават защитено изразяване според Първата поправка на Конституцията на САЩ. Стойността на текста, при това четене, е диагностична: той обяснява защо определени тропи са антисемитски дори когато идват облечени като разговор за външна политика. Той не превръща всяка остра статия в омраза.

На 1 юни 2017 г. Европейският парламент одобри резолюция, която подкрепя дефиницията на IHRA и призовава държавите членки сами да я приемат, да защитават еврейските общности от престъпления от омраза и слово на омразата и да подкрепят разследванията на правоприлагащите органи за антисемитски нападения. Германия прие дефиницията по-късно същата година. През 2019 г. Бундестагът се върна към същото разграничение, когато осъди изявления, „които са формулирани като предполагаема критика на политиката на Държавата Израел, но всъщност са израз на омраза към еврейския народ.“

## Спорът около дефиницията

Възражението е сериозно и трябва да бъде казано със собствените му думи. Institute for Strategic Dialogue отбелязва, че активисти за свободата на словото са твърдели, че IHRA задушава изразяването, като третира част от критиката към ционизма и Израел като антисемитизъм. Съперничещи текстове, включително Йерусалимската декларация за антисемитизма и документът Nexus, се опитват да теглят линията по-тясно. American Jewish Committee отбелязва, че нито едно правителство не е одобрило тези алтернативи и че Йерусалимската декларация защитава прилагането на двоен стандарт към Израел и защитава кампанията за бойкот, изтегляне на инвестиции и санкции, чийто основател е казал, че иска да разглоби еврейската държава. Institute for Strategic Dialogue, описвайки Йерусалимската декларация с нейните собствени думи, казва, че авторите ѝ са особено загрижени да защитят застъпничеството за правата и самоопределението на арабите от Газа и от Юдея и Самария, че тя третира подкрепата за двунационална държава с пълно гражданско равенство като неантисемитска, въпреки че това би сложило край на Израел като еврейска държава, и че тя третира BDS като кампания на бойкот и санкции, а не като антисемитизъм сам по себе си.

Това е твърдение за свобода на словото, не констатация, че антисемитизмът е рядък. То трябва да се претегли срещу собственото изключение на IHRA за обикновена критика към държава и срещу случаи, в които „критиката“ се прилага само към евреи.

Institute for Strategic Dialogue е отбелязал голяма зона на припокриване, която викът скрива: и двете страни са съгласни, че израелската политика може да се критикува, и двете са съгласни, че критиката може да бъде антисемитска по форма или по мотив. Борбата е за двойните стандарти, отричането на еврейското самоопределение и аналогиите с нацистите или апартейда. Това не са семантични дреболии. Те решават дали еврейският студент е гражданин с възглед, или заместител на правителство.

## Когато бойкотите удрят евреите, а не политиката

Движението за бойкот, изтегляне на инвестиции и санкции се представя като кампания срещу израелската държава, по образец на изолацията на Южна Африка при апартейда, а не като кампания срещу евреите. CAMERA е записала настояването на Палестинския национален комитет на BDS, че се противопоставя на „всички форми на расизъм, включително антиеврейския расизъм“, и оплакването му, че опонентите смесват натиска върху Израел с антиеврейски расизъм. Това самоописание трябва да бъде записано. Същото важи и за писмените правила.

Палестинската кампания за академичен и културен бойкот на Израел (PACBI), започнала през 2004 г. като учредително крило на BDS, призова международната общност да бойкотира израелски академични и културни институции на основание, че тези институции са съучастни в система на потисничество. NGO Monitor цитира PACBI, която настоява публиката да бойкотира израелски творци като Израелския балет и Израелската филхармония, които PACBI обвинява, че са „партньор на държавата в планирането, осъществяването и избелването на военни престъпления и нарушения на международното право.“ InfluenceWatch записва твърдението на PACBI, че „огромното мнозинство“ от израелските и произраелските академици са съучастни, или като защитават държавата, или като я осъждат недостатъчно. Това не е санкция върху закон. Това е тест за лоялност върху музиканти и университети.

В американските кампуси същата логика достига евреите от диаспората. Преглед на ADL на дейността в кампусите през 2020–2021 г. установи, че официалните насоки на BDS за културен бойкот, които призовават да се страни от „дейности, които включват Израел, неговите лобистки групи и съучастни институции“, са имали „прекомерно голямо въздействие върху еврейската общност“, защото про-BDS групите често третират обикновени американски еврейски организации като „лобистки групи“ или „съучастни институции“. Правилата срещу нормализацията, които третират събития с израелци и араби от Газа или от Юдея и Самария като нелегитимни, ако внушават „паритет“, имат същия ефект. Така бойкот на политика става общностен бойкот.

Отделни случаи показват същото изместване от правителство към човек. През септември 2018 г. професор Джон Чейни-Липолд от Мичиганския университет оттегли обещана препоръка, след като научи, че студентът търси програма в Израел; университетът го наказа дисциплинарно, като каза, че „поведението му е паднало много под очакванията на университета и колежа за това как … преподавателите общуват със студентите и се отнасят към тях.“ Независимо разследване на Националния студентски съюз на Обединеното кралство, обобщено от Institute for Strategic Dialogue, установи пропуски в предотвратяването на антисемитски тормоз, който използва тропи на кръвната клевета и Ротшилд и държи еврейските студенти отговорни за израелската държава. Това са примери на IHRA в обикновени дрехи: колективна вина, конспирация и тест, който не се иска от други етнически групи.

## Парламенти, стикери и отговорът на BDS

На 17 май 2019 г. Бундестагът, по предложение на CDU/CSU, SPD, FDP и Съюз 90/Зелените, прие резолюция да се противопостави на движението BDS и да се бори с антисемитизма. Foundation for Defense of Democracies отбелязва, че гласуването е било политическо, не наказателен закон. Предложението цитира IHRA, потвърждава целта за две държави и след това прави историческа забележка, която германските законодатели имат право да направят. CAMERA цитира приетия текст: „моделът на аргументация и методите на движението BDS са антисемитски“, а призивите на BDS за бойкот на израелски творци и стикерите „Не купувай“ върху израелски стоки „напомнят най-страшната фаза на германската история.“ Английският превод на същото предложение в Jewish Virtual Library казва, че тези стикери „неизбежно разпалват спомена за нацисткото … parole ‘Kauf nicht bei Juden!’ (Не купувай от евреи).“ Бундестагът реши да не финансира организации, които оспорват правото на Израел да съществува или които активно подкрепят BDS, и помоли други публични органи да последват примера.

BDS и някои германски критици отговориха, че резолюцията охлажда политическото изразяване. CAMERA цитира Палестинския национален комитет на BDS, който отхвърля „антиеврейския расизъм“ и настоява, че се насочва към режим, не към народ. Юрген Тритин, законодател от Зелените, който се противопостави на предложението, заяви, че има „климат на сплашване към критиците на окупационната политика на Израел“ и че отъждествяването на BDS с антисемитизма би оклеветило ненасилствени кампанийци. Читателите могат да държат и двете мисли: бойкотите на държави са познат инструмент, а бойкот, чиито писмени критерии бележат израелски хорове и оркестри като съучастни и чиято практика в кампуса третира еврейския студентски живот като съучастие, вече не е само за кабинети и граници.

Същото разграничение важи за най-тежките обвинения за войната в Газа, включително [обвинението в геноцид](https://nazadocumentary.com/bg/blog/the-genocide-claim). Доказателствата, правото и военната практика могат да се оспорват, както филмът се опитва да прави с поименно посочени офицери, а не с хор. Онова, което не може да се промъкне като „критика“, е по-старият ход: евреите, като евреи, трябва да отговарят за държава, да загубят културно положение или да докажат невинност, каквато не се изисква от никоя друга диаспора. IHRA не слага край на този спор. Той го назовава.

Свързано четиво: [какво е BDS, със собствените думи на основателите](https://nazadocumentary.com/bg/blog/what-is-the-bds-movement).